Хвала на Аллах, Повелителят на световете! Мир и благослов за най-добрия измежду потомците на Адам, последния Пратеник на Аллах към човечеството - Пророка Мухаммед, за неговия пречист род и верните сподвижници!
Едно от най-важните деяния на сърцето, характеризиращи силата и чистотата на вярата се явява упованието на Аллах. Благодарение на него, човекът истински усеща себе си като раб на Твореца, Създателя на небесата и земята — раб, който не притежава никаква власт и изцяло зависещ от своя Покровител. Упованието украсява правоверния, придава му сила и увереност, помага му да свърже своето благополучие не с безпомощните творения, а с Всемогъщия Управител. Той се осланя на Него, вярва в Неговото обещание, надява се на Неговата милост и подкрепа. И онзи, чиято надежда е огромна и правдива, никога не ще се окаже подведен и излъган. Всевишният Аллах непременно ще го вземе под Своето покровителство, ще му облекчи пътя към всяко добро и благо, както и ще го защити от печал и страх. Всевишният Аллах е казал:
"И който се уповава на Аллах, Той му е достатъчен." /65:3/
А нима може да бъде иначе, след като никаква беда не е способна да порази човека без знанието на Аллах? Нима може да бъде иначе, след като всяко добро и благо се падат на раба само с позволението на Всевишният Аллах? Той оказва милост и подлага на изпитания, Той изпраща благата и лишава от дяла. Той издига едни и унижава други, Той дарява власт на едни хора над други, за да ги подложи на изпитание едни чрез други. Той е Истински Властелин, и хората нямат друг, освен Него като Защитник и Покровител. Всевишният Аллах обича, когато рабите Му се уповават на Него и към Нему за помощ зоват. Той не оставя излъгани очакванията на онези, които са искрени и правдиви с Него, и не лишава от покровителство Си онези, които посвещават своя живот единствено и само на Него-Един е Той и няма съдружници! Но, за да се уповава на Аллах по необходимия начин, трябва да се измине пътя към Неговото опознаване. Упованието изцяло е свързано с убедеността в милосърдието и мъдростта на Аллах, Неговото могъщество и величие, Неговото съвършенство и самодостатъчност. Ако човекът е опознал безграничното могъщество и власт на своя Аллах, ако е повярвал в Неговите абсолютни качества и не се терзае от съмнения, то той не може да не Му се довери. Затова упованието на Аллах е едно от задължителните изисквания на истинната вяра. Всевишният Аллах е казал:
"Правоверни са онези, чиито сърца изпитват страх при споменаването на Аллах, и щом им бъдат четени Неговите айети, вярата им се усилва, и на своя Повелител се уповават."/8:2/
Правоверните се уповават на Аллах, и колкото по-силно е тяхното упование, толкова по-съвършена е тяхната вяра. Затова, когато те се окажат в трудна ситуация, то най-напред се обръщат със зов за помощ към Всевишният Аллах. Техните сърца се устремяват към Него с разкаяние и надежда, и те не търсят за себе си други покровители и помощници. Те се замислят над причините за постигналото ги нещастие и разбират, че Любещият Създател е позволил това да се случи само, за да се опомнят и по-силно да се захванат за Неговото въже. След това те се заемат с делата, които им помагат да преживеят нещастията, да преодолеят трудностите и да оправят положението.
Упованието на Аллах не противоречи на извършването на постъпки, необходими за придобиване на блага и спасение от зло. Напротив, вярата в подкрепата на Аллах се нарича упование само тогава, когато тя е съпроводена с извършването на деяния, необходими за постигането на желания резултат. Ако човекът се уповава на помощ от Аллах, но не извършва необходимите действия, то неговото състояние не се нарича упование. В арабският език това не се нарича “тевеккул”, а “тевекул”, т.е. самоуспокоение, безгрижност. Ето защо Всевишният Аллах е казал:
"О вие, които повярвахте! Ако подпомогнете [делото на] Аллах, и Той ще ви помогне, и ще утвърди стъпките ви."/47:7/
Това означава, че помощта на Аллах ще бъде оказана на онези раби, които извършват праведни деяния и помагат на Неговата религия, а не на онези, които се надяват на поддръжка от Аллах, но не изпълняват своите задължения. В друг айет Всевишният Аллах е казал:
"Аллах обеща на онези от вас, които вярват и вършат праведни дела, че ще ги остави наследници на земята, както остави и онези преди тях и непременно ще укрепи тяхната религия, която Той им избра, и в замяна след страха ще им дари сигурност. Те само на Мен ще се покланят и не ще Ме съдружават с нищо. А който подир това стане неверник, тези са нечестивците."/24:55/
Всевишният Аллах е обещал да дари с власт и могъщество на земята онези правоверни, които извършват праведни дела. Ако мюсюлманите не следват пътя на Пророка Мухаммед салляллаху алейхи ве селлем, не се стремят към знания и не се сдобият с праведен нрав, ако те изпаднат в изкушения и отстъпят пред съблазните, разпространявайки смут, безпорядък и раздори по земята, то надеждите им на разцвет и могъщество ще се окажат напразни и неоснователни.
Днес много мюсюлмани са заслепени от упованието си на Аллах с надежда за Неговата милост. Шейтан ги успокоява с това, че те изповядат еднобожието теухид и не преписват съдружници на Аллах, и следователно могат да разчитат на опрощение и високи степени пред Всевишният Аллах. Някои от тези мюсюлмани толкова са се отклонили от правия път, че дори проявяват високомерие и надменност към онези, които все още не са открили истината. Най-заблудените измежду тях се товарят с тежкото бреме на отговорността и наляво и надясно разхвърлят думите: “Този е неверник, а този ще попадне в Джехеннема!” Те забравят, че истинната вяра подтиква към смирение и скромност, доброта и човеколюбие. Наистина правоверният не смята себе си по-добър от другите хора, а обратното, той се опасява, че Справедливият Съдия ще му потърси по-сурова сметка, заради това, че е знаел повече от останалите.
Да се надява на милостта от Аллах може само онзи, който е добре осведомен за пътя водещ към Дженнета, за всички спирки, препятствия и опасности по този път и кой се движи по него напред, търсейки помощта на Аллах. Да се уповава за подкрепата на Аллах има право само онзи, който е предприел предпазни мерки и е сторил всичко възможно за постигането на поставената цел. И ако след това на Всевишният Аллах е угодно, този човек да не постигне целта си, той не изпада в отчаяние, защото знае, че такова е решението на Любещия и Милостив Покровител. Човекът се надява на Неговата награда в Отвъдния живот, проявява търпение и твърдо вярва, че вместо пропуснатия земен дял на него му е приготвено нещо много по-добро. Но да се надяваш на това може само тогава, когато ти си сторил всичко възможно за постигането на благополучния резултат. Ако ти не си приложил необходимите усилия и разчиташ да получиш подкрепата на Всевишният Аллах, върху която нямаш право, то неуспехът няма да стане изкупление за теб. Твоите загуби няма да бъдат овъзмездени нито на този свят, нито в отвъдния, и няма да ти донесат нищо друго, освен съжаление и разочарования. И това е справедливо възмездие за онези, които не искат да познаят своя Повелител Всевишният Аллах и са избрали неверния път на приближаване към Него!
Някои хора оправдават своята самонадеяност и бездействие с историята за чудното спасение от огъня на пророка Ибрахим алейхисселям. Имам ат-Табари е предал с думи на някои от съратниците на Муатамир Ибн Сюлейман ат-Тайми, че Джебраил алейхисселям, се явил при Ибрахим алейхисселям, когато са го оковали в оковите преди да го изгорят. Меляикето Джебраил алейхисселям, казал: “О, Ибрахим! Имаш ли нужда от помощ?” Ибрахим алейхисселям, отговорил: “Да, но не от теб.” Ако дори не се допрем до недостатъците в иснада на това предание, достатъчно е да кажем, че пророка Ибрахим алейхисселям, бидейки пратеник на Аллах, твърдо е знаел, че неговата велика мисия не бива да се прекъсва от ръцете на жесток тиранин. Той е знаел, че Всевишният Аллах Повелителя на небесата и на земята ще изпълни обещанието Си и ще го спаси от огъня. Затова той е могъл абсолютно да се откаже от помощта на Джебраил алейхисселям, и да дочака чудното спасение. Що се отнася до обикновените вярващи, то помощта от Аллах е обещана само за онези от тях, които извършват праведни деяния, правят всичко необходимо за постигането на търсените резултати и след това се уповават на Аллах.
Такова упование носи удивителни плодове и извисява правоверния до степен на близост при Аллах, т.е. приближените на Аллах. Това са тези, които са повярвали в своя Повелител, изпълняват Неговите заповеди и се пазят от забраните Му. Те нито за миг не забравят, че Всевишният Аллах ги наблюдава. Те извършват добри дела и наред с това изпитват страх пред Неговото наказание. И като награда за това, Всевишният Аллах ги награждава с щедър дял, който те получават оттам, от където изобщо не го очакват. Имам ат-Тирмизи е предал с думи от Омар Ибн ал-Хаттаб, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Ако вие се уповавахте както трябва на Аллах, то Той непременно би ви низпослал препитание така, както го изпраща на птиците, които отлитат сутрин с празни кореми, а се връщат с пълни.”
Но как може човек да се надява на помощта от Аллах след като не е опознал Неговите удивителни качества и не се стреми към срещата си с Него? Как може да разчита на Неговата чудна поддръжка този, който не признава Неговите закони и не се срамува от греховете? Чуйте удивителният разказ, предаден от ал-Бухари и Муслим с думи на Абу Бакр ас-Сиддик. Когато той заедно с Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, избягал от Мекка и се скрил в пещерата, а езичниците се добрали до това място. Когато видял краката на преследвачите, Абу Бакр казал: “О, Пратенико на Аллах! Ако някой от тях погледне под краката си, то непременно ще ни види!” Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, отговорил: “O, Абу Бакр! Какво мислиш за двама, ако третия е Аллах?”
Ето това е пример за осмислено уповаване на Милостивия Покровител, пример за твърда вяра в истинността на обещанието на Аллах от страна на тези двама раби, които са имали право да разчитат на близостта и присъствието на Аллах. Те са повярвали в Него и са се подчинили Нему духом и телом, търпеливо са изпълнявали волята Му и не са избързвали със събитията в угода на своите страсти. Те са се страхували от греховете и са вършили добро, изпълнявайки своите задължения пред Твореца и Неговите творения. Благодарение на това те са заслужили Неговата подкрепа, и осъзнаването на този факт е усилвало тяхното упование, и Всевишният Аллах е казал:
"Наистина, Аллах е с търпеливите."/2:153/
"И бойте се от Аллах, и знайте, че Аллах е с онези, които се страхуват от Него!"/2:194/
"Защото Аллах е с правоверните."/8:19/
"Наистина, Аллах е с богобоязливите и с благодетелните."/16:128/
Колко огромна е разликата между упованието на тези двама мъже в пещерата и самонадеяността на съвременните мюсюлмани! Ние имаме най-великата от книгите, която носи светлина в душата на всеки човек и съдържа решение за многото актуални проблеми на човечеството, но ние сме й обърнали гръб. Ние сме се хванали за буквата на закона и не желаем да се замисляме над неговия дух и смисъл. Ние имаме претенции за правото на наместници на земята, дори без да се замисляме за качествата, които е длъжен да притежава наместника. Искаме целия свят да се обучава при нас на висшите истини, а в същото време ние пренебрегваме тези истини и не желаем да се движим напред. Много от мюсюлманите са се превърнали в бледо и криво отражение на великата в миналото умма и са готови да хвърлят вината за своите неуспехи върху другите, а в Свещения Коран е казано:
"Каквато и добрина да те достигне, тя е от Аллах, а каквато и злина да те сполети, тя е от самия теб."/4:79/
Колкото по-рано осъзнаем това и се върнем към правилното разбиране на смисъла и предназначение на нашата религия, толкова по-скоро ще се откажем от самоуспокоенията и ще започнем правилно да се уповаваме на Всевишният Аллах, и толкова повече полза ще можем да допринесем на себе си и на околните. Да си мюсюлманин не е просто. Да бъдеш мюсюлманин означава да обичаш и да съпреживяваш, да осъзнаваш своята отговорност към близки и далечни, искрено да желаеш доброто на всички хора, включително и враговете. Самият човек няма сили да се справи с това тежко бреме, ако Всевишният Аллах не му окаже подкрепата Си. И затова да станат истински мюсюлмани се отдава само на онези, които са се научили правилно да се уповават на Аллах. В това се състои и главната особеност на това най-важно деяние на нашите сърца.
|